*
снимка ABC
Сигурно всеки е ходил на една от ония досадни изложби където ни води я някоя девойка, я приятели с интелектуалски комплекси и където се налага да гледаш разни цапаници в стил – “тестове на нова бояджиска машина в екстремални условия”. Обикновенно гледаш, гледаш и изведнъж почваш да зацепваш – ахааа ето тука се вижда парен локомотив спрял на прелез, а ето и млад ром в каруца пресичащ прелеза.. Поглеждаш надолу към заглавието доволен от собствената си проницателност и горд че вече си почти интелектулец и там виждаш да се мъдри надписа “Портрет на художника като млад”.
Та те така те – следващият цикъл от постинги и аз ще го нарека претенциозно портрет –“ако нямате така нищо против” (както казва проф.Хулиган Кучков) 
Защо на “българската жена” – защото преимуществено познавам български жени, познавам и разни други ама по 1-2 от нация максимум, а за един портерт трябва доста опит че да се постигне що годе представителност.
Защо на “30-35” – пак поради същите гореизброени причини. Напоследък имам известни наблюдения и над 24-25 ама там патологията не е така силно изразена.
Защо “в развитие” – защото пробелмът е толкова сериозен ,че първо нямам нерви да го напиша на един път и второ, все пак, нови щрихи към портрета се появяват непрекъснато.
Щрих 1 – The pursuit of happiness
„Life, liberty, and the pursuit of happiness“ – това са основните човешки права според американската декалрация на независимостта. Ако тази декларация беше писана обаче от българските жени, 75% изобщо не биха и помислили да сложат нещо като последната фраза от цитата. Напротив – биха написала най-вероятно че “the pursuit of happiness” е второто нещо на света от което ще ти се покрият ръцете с косми, ще станат жълти и ако все пак не се откажеш да преследваш щастието ще ти поникнат косми и от носа и от ушите.
Конкретното което ме наведе да идеята за тоя постинг беше един разговор на който станах свидетел чакайки девойка в едно кафе (масите в Бг кафетата са така нагъцкани че никога да не скучаеш
Седят си 2 девойки на масата встрани от мен и обсъждат колежка и явно приятелка, която кандидатства за съдийка и трябва да кара някакви курсове или нещо от сорта което да и позволи да продължи напред.
“аз ти казвам това не е нормално, …на тая работа изобщо мога да ти кажа че не и беше зле че да се мести, …ама комплекси кво да я правиш”, … ”е тя сега и с това докато се занимава и времето си лети, никой няма да я иска после” … и все в тоя стил.
Сякаш има някакъв наръчник за жени, който момичетата научават от майките си и в който преследването на щастието е обявено за архи-табу, което никоя жена не бива да нарушава, а ако все пак някоя дръзне да го направи, со кротце, со благо и со малко кютек(разбирай подигравки и подобни коментри), следва да бъде убедена в абсолютната несъстоятелност на това което прави.
Спомням си навремето когато кандидатствахме в университетите. Всичките ми съученички искаха да станат или лекарки или адвокатки – ако не ги приемеха щяха я да се хвърлят от някъде, я да се гръмнат, я да не излизат цяла година до следващите изпити – когато неминуемо щяха да влязат каквото желаят. Е, оказа се че само 2 влязоха
Останалите нито се самоубиха, нито не излизаха цяла година, още по-малко пък учиха за нови изпити. Оказа се че екологията е по интересна от медицината, социологията от правото, политологията и библиотечното дело също
От тоя момент нататък тия жени станаха врагове на всичко което преследва щастието, осбенно пък ако е от женски пол. Такива жени обаче са идеалните служители – могат да прекарат години, даже петилетки на едно място, именно те и започват да говорят за фирмата си в 1л. мн.ч. (НИЕ сме най-голямата фирма в обастта на …- реплика на секретарка или рецепционистка, поне да беше на по висока позиция, а то с какво секретарката е допринесла за това да е фирмата номер 1, че толкова се гордее – мистерия!). И ако там където работят тези enemies of happiness има колежки с езици, с умения или нещо друго което ги превъзхожда, или ако просто имат мечти – жална им майка. Много скоро тези колежки ще разберат че не са постигнали нищо, ама абсолютно нищо в живота си ако не са се оженили, не ходят семейно на гости или не следят новите приключения на айдълите – задължително в компанията на съпруга, детето, ракия и салата.
Именно тези “семейни ценности” вече стават и стълбовете на духовния им мир – ней-вероятно защото са относително лесни за постигане. Хващаш някой баламурняк, жениш се за него и ставаш радетел на семейните ценности – всъщност и какво друго ти остава.
А която пък не бърза да хване първия баламурняк става тема на вечерта на доста задушевни събирания “по двойки”.
- “тая кво, принца на белия кон ли чака …ха ха ха…ще има да си го чака ама нямааа”… и следва отново дружно ха ха ха…
Прозрението че не е принцът на белия кон а компромис сигурно доста обижда и баламурняка, но тъй като най-често и неговата „принцеса“ също е компромис тия коментари биват посрещнати с дружески и искрен смях.
И така в смях и закачки протича живота на the enemies of happiness и ако пиша това то е не защото ми пука за вегетирането им, просто вече ме уморява понякога да защитавам ”the pursuit of happiness” пред хора които искат да забравят какво е happiness.
*снимката не е поставена случайно
Какво лошо има в това човек да се стреми към щастието, да ИСКА бъде щастлив?!?!?! Нима ти не го ИСКАШ? И ако правилно съм разбрала – според теб щастието на жените е в това да създадат семейство. Еми, то си е така, защото на всяка жена е отредено първо да бъде МАЙКА. То си е заложено вътре в нея, независимо дали тя го осъзнава или не, ама иди го обяснявай на някой мъж. И това е на първо място. Има и други неща, които правят една жена щастлива и да, вярно е, в повечето случай те са свързани със семейството й, по конкретно с децата. Да разгледаме ли мъжа като осеменител и източник на средства за издръжка?
Но аз с удоволствие ще чуя от теб твоето обяснение за ”the pursuit of happiness”. И не забравяй, че товето виждане за това си е чисто субективно и се отнася само за теб. Не можеш да искаш всики да се съгласят с него и да имат твоя мироглед.
И между другото, може и да съм невежа, но нямам спомени в Декларацията на независимостта да има тълкуване на ”the pursuit of happiness”. Или има? За каква сбобода тогава ще говорим, ако ни се налагат даже граници за това, какво означава едно или друго нещо?
Очаквам с нетърпение да прочета какво е ”the pursuit of happiness” за мъжете!
И защо коментарите се задържат за одобрение?!?! Това не е ли цензура, която пречи на свободно изразяване на мнение?